МОИТЕ ИДЕИ ЗА БЪЛГАРИЯ

„Аз съм българче, обичам,

нашите планини зелени,

българин да се наричам –

първа радост е за мене.”

Първият куплет от първото детско стихотворение, което се учи в училище ми дойде на ума, докато обмислях своите идеи за България – страната, в която се родих и пораснах. Преди почти два месеца напуснах родината, за да натрупам житейски опит като видя как живеят и учат хората в друга държава, какъв е начинът им на мислене и каква полза за нашата общественост мога да извлека след като натрупам този опит. С всеки изминал ден се убеждавам, че заминаването ми в чуждата земя не е просто бягство от България, където властва клишето, че няма бъдеще, че животът е скапан и че на запад или в Америка е рай. Именно имигрантите са хора, които създават лошо впечатление за страната ни – за всяка една друга държава, та дори за братска Сърбия, сме чужденци, дошли от малка и не много известна страна и тъй като хората са пълни със стереотипи, си създават представа за теб и миналото според това, което им покажеш и само общуване с много хора може да промени такава представа. За пример, още на втория ден от живота ми в Дания срещнах един свой сънародник, който „поработва”, ровейки по кофите за боклук и не знае нито един чужд език. И както датчаните, особено тези, които не са общували с много чужденци, са хора, резервирани към другите нации, ще си изградят представа за нас като прости хора, които не знаят езици и са утайката на световното общество. Така същият този датчанин, срещнал веднъж бай Ганьо, щом чуе българин, в съзнанието му веднага ще изплува образът на гореописания субект.  Именно затова мисля, че едно от нещата, които трябва да се променят у българина, е начинът на мисленето, тази психика на отчаяност от живота и действителността. Именно тя ни кара да се противопоставяме на всичко ново, което дори и по най-минимален начин променя „статуквото”. Преди бай Ганьо да се качи на самолета или автобуса за чужбина, той трябва да осъзнае, че отивайки в другата страна, той няма как да научи хората на български език и маниери, без да е усвоил съответните за страната. Тъй като човек гледа нещата преди всичко през своята призма, и аз, виждайки различен начин на живот, научавайки с всеки изминал ден нови и нови неща, когато питам своите приятели и роднини как е в България и те винаги отговарят „все същото е, нищо няма да те изненада, когато се прибереш”. След като съм получил такъв отговор от много хора, това ме кара да си направя извод, че все пак моята родина е страна, в която властва консерватизмът и сякаш всичко е замряло. Мнозина ми завиждат само за това, че съм се възползвал от възможността да живея в друга държава и се оплакват, че у нас нямало перспектива. Това не е вярно, имайки предвид гледната точка, от която изхожда човек, който казва това нещо – а българинът единствено вижда по-голямата заплата, която чужденец взима, без да знае какви за нас неподозирани разходи се крият зад примамливата сума. Като цяло осъзнавам много ясно, че да се промени начинът на мислене на 7 милиона души, който сигурно по-малко от 7000 не го споделят, е меко казано невъзможно, затова важна задача за всеки един от нас е да осъзнае една проста и валидна за всички истина – животът е такъв, какъвто човек сам си го организира и че никой не е виновен за ничии неуспехи и несрети.
Тази зима срещнах стихотворението „Аз съм българче” в напълно нов, преработен вариант, който представлява смесица между български и английски език и в който ясно се откроява един особено силно изразен симптом на нашето общество – напълно изкривен и несполучлив опит да се впише и подражава на напредналите култури. Още по-шокиращо е мястото, където намерих въпросното стихотворение – група, в която трябва да поканим всички българи. Е, кое е българското в тази пародия? Моето мнение по въпроса е, че ако искаме да копираме европейците, трябва да извлечем добрите страни – например всеки цени родния си език и културата, градена с вековете, така че ние, една от най-старите нации на континента, трябва да уважаваме както родния си език, така и азбуката си.

В дълбокия си тийнейджърски сън, се събудих една вечер преди около година и имайки за задача да избера свободна тема за годишния си проект от училище, разбрах, че аз самият мога да бъда полезен поне за една малка част от нашето общество, започвайки проекта си за популяризиране и облагородяване на Люлин планина. Нямаше време, което да ме възпрепятства по някакъв начин да обикалям, да събирам информация и да наблюдавам проблемите на региона. Под влияние на всеобщо човешкия процес на преселване на населението в големия град, това малко кътче на природата е осъдено на смърт от човека – хората се изселват, умират, няма кой да се грижи за земята и картинката навсякъде не е завидна, но именно такива диви и забравени от Господа места носят невероятна красота, каквато един човек от новия, комерсиализиран свят, не може и да сънува. Малкото жители, останали по селата, са съхранили обичаите и традициите. Още в движение на проекта създадох почитателска страница в асоциалната мрежа. Доста трудно се намираха привърженици на идеята, но все пак е важно дори да са малко, да знам, че те сериозно се интересуват от материалите, които публикувам и че ще участват в по-късните етапи, когато вече ще започна и конкретни дейности. И тука отново идва на дневен ред животът ми в чужбина, тъй като навярно всички, които четат това писание ще ми зададат въпроса: „Като си тръгнал да правиш проект за България, защо замина за Дания?” Заминах, за да видя как живеят хората в чуждата земя и какво от наученото мога да приложа, когато се завърна в родината си. Сякаш като по поръчка целият ми нов живот е съсредоточен в тих, спокоен и доста горист регион. Тук, в развитата държава почти всички услуги се осъществяват чрез Интернет, а принципът за личната отговорност е много силно залегнал в обществото. Поради нестабилния климат и късата продължителност на деня през есента и зимата, хората прекарват много време по домовете си, но това изобщо не означава, че горите и парковете са оставени на произвола на съдбата – напротив, винаги има някой, хората излизат да спортуват и да разхождат децата си. Навсякъде човек ще види изключително поддържани и привлекателни обработвани земи. Основна цел за България трябва да бъде развитието на околната среда и поддържането на природата. Виждайки тази нова действителност, съвсем наскоро реших, че мога да разширя рамките на проекта за Люлин планина, превръщайки го в информационна кампания за България – като гражданин на света искам да покажа, че каквито и недостатъци да има страната ми, нашата природа е красива и на сравнително малка площ могат да се наблюдават най-различни пейзажи и форми на релефа – както алпийски и високопланински, така морски и равнинен.

Мисля, че всички проблеми на българското общество се дължат на факта, че гледаме в чуждата паница и докато ядем, или по-скоро плюскаме от манджата, забравяме да погледнем какво имаме пред себе си на масата. Фактът, че средностатистическият българин не участва в обществения живот и няма отношение към случващото се в страната, водейки безплодни и скептично настроени разговори с единствената мисъл, че едно време или на чуждата земя е (било) толкова хубаво показва, че съществуването му/ѝ е напълно маргинално и лишено от смисъл, и не съзнава, че за да види промяна, трябва да стане част от нея. Защото навършването на определена възраст не означава порасване, а заминаването в друга страна не означава решаване на проблемите както в личен, така и в обществен план. В същото време много характерна негативна черта е навлизането в дребни и незначителни спорове и поддържането на ниската, първична чалгакултура. Докато моят проект за популяризиране  на един конкретен регион сред българското общество трудно спечелва сърцата на публиката и за 1 година има около 300 последователя, пропагандиращата омраза, злоба и първична култура страница «Мачкаш – уважават те» набира огромен брой почитатели за отрицателно време. За месец и половина тя грабна сърцата на над 20000 потребителя. Моят проект за Люлин планина ще продължи да  бъде актуален дълго време, но проектът «Българската култура и природа за чужденци» има за цел да заангажира много повече хора от цялата страна и от цял свят.  Тъй като младите са по-отворени към света, може да се стимулират младежките проекти и младежките обмени по европейската програма «Младежта в действие», като се провеждат за по-дълги срокове и в тях се ангажират възможно най-много местни лица от всякакъв характер. Проекти за облагородяване на природата и организации, стимулиращи такива идеи трябва да бъдат поощрявани и делът от бюджета, предвиден за развитие на туризъм и околна среда, трябва да се увеличи.

За да се заделят повече средства за инвестиция в младежките проекти и опазването на околната среда е необходимо да се преразгледа бюджета на страната и да се преструктурира в полза на горепосочените дейности. Добра идея е и провеждането на редовни сбирки на всички ръководители на проекти, свързани с опазването на околната среда, природозащитни организации, както и туристически дружества и те да съставят конспект за съвместно развитие на регионално и държавно равнище. Аналогични сбирки могат да провеждат неправителствени организации с по-широк спектър от дейности, както и изпращащи доброволци по проекти и обмени в чужбина. Да се обсъдят възможностите на България като страна-домакин на подобни мероприятия.

Липсата на активност у младежите и състоянието на околната среда са една малка, но много съществена част от проблемите на страната ни. Това е първата стъпка към придобиване на европейски облик и развитие на страната. Сами по себе целите могат да се разделят на краткосрочни и дългосрочни. В рамките на 1-2 години различните дружества могат да съгласуват плановете си, след това предложенията и конкретните планове за действие да бъдат представени като част от програма за развитие на околната среда. Финансовото министерство и други спонсори ще преценят какви средства са необходими за инвестиции. Специално проекти за Люлин планина, Витоша и други природни паркове около столицата е повече от препоръчително да ускорят хода си на действие, за да може до 2019 година, когато София ще бъде културна столица на Европа, видими резултати да бъдат налице.